Заобиколени от сърца, цветя, розови и червени панделки и малки купидончета, започваме все повече да се чудим дали всичко това не е просто един краен маркетингов трик. В днешно време не е феномен да чуваме, че любовта не съществува и е мъртва. И това не е странно. Живеем в свят на високи капитали и ниски морали и комерсиализацията на деня на любовта е пореден пример за това.
Отричаме любовта по още ред причини. Живеем с травмите си от преди, мислим за всички „бивши“ любими хора, не оставяме миналото да си отиде. Не напускаме зоната си на комфорт, защото предишният път просто „не е станало“, както сме си представяли.
Но това ѝ е хубавото на любовта – тя всеки път е различна. Всеки път е като за първи. Винаги ни издига във въздуха, вкарва ни пеперудите в стомаха и ни кара да мечтаем, да се надяваме, да вярваме. Вярваме в по-доброто бъдеще, в сбъднатите мечти, намираме начин да повярваме в човека до нас.
Любовта е много повече и от надежда и доверие. Тя е топло кафе за двама всяка сутрин, тя е споделените минути под някой навес, защото вали сняг, а ти наистина искаш да прекараш време с човека до себе си, въпреки това, че никое кафене не работи. Да се усмихнеш, защото човекът, на когото толкова много държиш, си е сложил шапка, от която му се разрошва косата, но си спокоен, че ще му е топло. Или когато същият този прекрасен човек ти изпрати песен в 2 сутринта, защото е решил, че ти ще я оцениш.
Модерният ни свят я отрича, не я обича. Ние самите бягаме от нея, сякаш е поредният (нов) вирус. Днес, на 14-ти февруари, аз ще си купя шоколад във формата на сърце и ще си засадя един зюмбюл в саксия, защото макар любовта да е крайно комерсиализирана днес, тя е безкрайно красиво нещо. Об(л)ичайте се.
